Доц. Д-р Венелин Герганов - неврохирург

Начало / Актуално / НАЙ-ХУБАВОТО В НЕВРОХИРУРГИЯТА СА РЕЗУЛТАТИТЕ ОТ ДОБРЕ СВЪРШЕНАТА РАБОТА

НАЙ-ХУБАВОТО В НЕВРОХИРУРГИЯТА СА РЕЗУЛТАТИТЕ ОТ ДОБРЕ СВЪРШЕНАТА РАБОТА

27.04.2018

НАЙ-ХУБАВОТО В НЕВРОХИРУРГИЯТА СА РЕЗУЛТАТИТЕ ОТ ДОБРЕ СВЪРШЕНАТА РАБОТА

Интервю с д-р Венелин Герганов в списание G•SPACE

Д-р Венелин Герганов е изключителен български лекар, който от години работи в световноизвестната клиника по неврохирургия в Хановер, Германия. Често шанс за живот чрез неговите ръце получават и болни български деца. Дейността на д-р Герганов е тясно свързана и с последните научни постижения в областта на неврохирургията. Освен на неговите настоящи и бъдещи предизвикателства, разговорът ни със забележителния български специалист е посветен и на социалните аспекти в медицината, иновациите, свързани с неврохирургията и други важни проблеми пред съвременните общества.

Като начало на нашия разговор бих искала да Ви попитам как се е зародил интересът Ви към медицината? Може би Вашият баща - също лекар, само че коремен хирург, е оказал влияние в тази насока?

Със сигурност желанието да се занимавам с медицина се е зародило в много ранна детска възраст. Беше съвсем естествено и първото желание след задължителните пожарникар, полицай и футболист. Първото ми осъзнато желание беше да стана лекар и то да стана хирург. Баща ми ми е повлиял, но индиректно – с ролята, която е показвал, с това, което е правил. Никога не е влияел директно върху моите избори. На 5-6 годишна възраст реших, че с това искам да се занимавам.

А желанието ми да стана точно неврохирург вече се появи доста по-късно, когато разбрах, че не искам да стана абсолютно същия специалист като баща ми и че за мен е важно да имам собствен път, по който да извървя всички стъпки сам, от самото начало. Също така по време на следването ми в Медицинска академия се зароди огромният ми интерес към мозъка и реших, че неврохирургията е най-хубавото съчетание между желанието ми да правя хирургия и да работя с този орган, който е най-интересния в тялото.

Казвате, че проф. Романски е Вашия пръв учител. Какво е неговото влияние в живота Ви?

Той е първия ми учител в неврохирургията. Спомням си вълнението, с което отидох за първи път на кръжока по неврохирургия, който той водеше по заместване. Бях  трети или четвърти курс и проф. Романски допринесе много за интереса ми към неврохирургията. Успя да ме заплени с начина, по който говори, с начина, по който представи неврохирургията на младите студенти. Той има огромна роля в моето развитие. Неврохирургията не се учи като задължителен предмет в университета и който има интерес, търси начини да се докосне до нея. Когато завърших и започнах да специализирам, той беше научен ръководител на моята докторантура и първи учител в практиката. Въобще погледът ми върху медицината до голяма степен е повлиян от него.

С какви проблеми се занимава неврохирургията и мозъкът ли е основният й обект на интерес и работа?

Неврохирургията се занимава с оперативното лечение на заболяванията на централната нервна система, която включва мозъка, гръбначния мозък и гръбначния стълб, както и с периферната нервна система, която се явява припокриваща зона с някои други специалности.

Какви най-общо симптоматики водят хората към неврохирург?

Обикновено нерврохирурга не е първото лице, към което хората се обръщат когато имат някакъв проблем. Преминава се през диагностичен процес. Най-често хората усещат болка. Много други симптоми могат да бъдат дълго време толерирани, но появи ли се болка, под формата на главоболие, в гръбначния стълб или кръста, тогава се търси помощ. Промяна на някое сетиво - примерно зрение, загуба на слух или намаляване в силата на крайниците, също може да е причина, но по-рядко.

В България Вие сте работили в Пирогов и Александровска болница.

Така е. Започнах в Пирогов веднага след като завърших медицина и работих там около две години. Впоследствие, след като започнах докторантура, се прехвърлих в Александровска болница и там завърших специализацията си. Това е сегашната болница „Иван Рилски“.

Какво Ви е мнението за условията, при които българската неврохирургия се развива и за нивото  на този вид медицина в България?

При поколението на моите учители – проф. Романски, проф. Габровски, проф. Брусарски, беше на изключително високо ниво. И тогава в България можеше като лечение да се предложи всичко, което се предлагаше в развитите страни.

След това, през последните едно-две десетилетия, неврохирургията стана прекалено зависима от технологичния напредък.

Може би това е специалността, в която най-бързо се вливат и използват новите технологични разработки. Те са изключително скъпи. Това съвпадна като период с този момент в България, когато инвестициите в медицината бяха много слаби. И естествено това беше причината леко да се дръпнат нещата назад. Но аз смятам, че има много добре подготвени и добри колеги в България. Има и нелоша база и нещата вървят успешно.

Вие потвърждавате ли едно преобладаващо обществено мнение, че медицинските ни специалисти са добре подготвени, но проблемите са от организационен и финансов характер?

Причините са мултифакториални. Не е само въпрос на липса на средства. По-важният проблем е организационния. В една ситуация, в която ресурсите са силно ограничени, трябва една по-добра организация – например да се централизират някои структури, които са с твърде високи разходи. От друга страна, сега светът е отворен и възможностите за развитие и черпене на опит от други места са големи. Колегите могат да си поддържат нивото и много от тях го правят.

Проф. Маджид Самии е основател на известната клиника по неврохирургия (International  Neuroscience Institute) в Хановер, в която работите и е един от най-признатите лекари в световен мащаб в областта на неврохирургията. Вие сте негов приближен сътрудник. Можем ли да наречем и негова дясна ръка?

Д-р Герганов с основателя на клиниката по неврохирургия в Хановер проф. Маджид Самии

Това са определения, които са много субективни, но истината е, че вече 12 години работим много тясно заедно с него. В началото, когато отидох, бях просто асистент – най-ниското стъпало, но впоследствие извървях всичките стъпала. Така че в момента може да се каже, че работим заедно. Може би едно от най-трудните неща за мен, когато отидох там, беше да му спечеля доверието. Той е човек с много висока представа за качество в неврохирургията. В същото време толерантността му към грешките пък е много ниска. И общо взето, да имаш такова доверие, на каквото аз се радвам в момента от негова страна, се постига много трудно. Имам предвид доверие, до степен да позволява да оперирам болните, които са се обърнали лично към него, защото знае, че няма да има проблем с тях впоследствие. Работата с него е голямо удоволствие, защото той е интересен и като личност, не само като неврохирург. Много уникални неща съм видял и преживял благодарение на него.

Проф. Самии Ви е поканил в екипа си в резултат на Ваша разработка при завършване на докторантурата Ви.

Да, така се случи.

Аз попаднах там съзнателно, защото исках да видя и да науча някои определени техники в неврохирургията.

Така попаднах в неговата клиника за първи път и се създаде контактът между двама ни. Впоследствие ме убеди да отида и изцяло да работя в Хановер.

За мен това не беше емиграция от икономически или други причини като недоволство от България, несигурност и т.н. Аз исках да отида там, в тази клиника и при този човек, защото знаех, че ще мога да продължа моето развитие.

По какъв начин е организирана и как функционира клиниката в Хановер?

Принципът е, че няма изкуствено структуриране и всичко е фокусирано върху пациента, т.е. лекарите от различните специалности отиват при болния, независимо къде лежи. Могат да го посетят в рамките на един ден, без да са необходими документи или болният да се препраща някъде. Спестени са всички бюрократични и организационни проблеми, които ги има и в Германия и като цяло са всеобщ проблем в медицината. Тъй като тази болница е концепирана по този начин и тя не е стандартно здравно заведение за Германия, работи според представата на ръководството си за нещата. Също така лекарите са на много високо, действително световно ниво. Третата особеност е, че се обръща голямо внимание на научната дейност, защото в медицината е много важно лекарят да не се занимава само с рутинна дейност. Естествено, основната цел е да лекуваме болните, но дори и само в това отношение можеш да бъдеш много по-добър ако се задълбочиш в нещата, ако анализираш причините, начините и резултатите от това, което правиш, т.е. да подложиш всичко на научен анализ. И солидната научна дейност е много важен, трети стълб на клиниката, в която работя.

Вие също така сте преподавател по неврохирургия. Къде преподавате?

В Медицинския университет в Хановер, който е държавен университет. В клиниката нямаме студенти, а сме асоциирани с този университет.

Болницата, в която работите, е частна. Какви са нейните особености като такава?

Има две възможни форми на организация на частните клиники и болници. Едната е ориентираност към лесна и бърза възвращаемост на средствата. Тогава клиниката трябва да селектира болните и да извлича максимална печалба от тях, например да ги изписва бързо, да не прави сложни операции и т.н. Но в Германия голяма част от болниците вече са организирани на частни начала, т.е. около една трета от здравните заведения принадлежат на някакви частни структури или вериги. Извършват стопроцентова услуга, която не се противопостовя на държавната медицина. Подложени са на едни и същи правила и изисквания. Те намират различни управленски решения, за да се справят и да се преборят на пазара. Така че това противопоставяне на двете форми на собственост на здравните заведения в България е изкуствено създадено според мен.

Но като частна болница най-вероятно е труднодостъпна за хората от гледна точка на цената на услугите и грижите, които предлага.

Да, това е така. Има и една част пациенти в Германия, които са застраховани и фондовете им покриват лечението. Но за да съществува болницата, тя трябва да се издържа по някакъв начин.

Явно в съвременния свят високо ниво медицина няма как да съществува само с подкрепата на държавата.

Зависи каква е подкрепата. В случая тази клиника няма никаква подкрепа от държавата. Плаща си данъци в пълен размер, не получава субсидии.

Дали държавите, в случая Германия, са склонни да финансират най-новите методи и техники на лечение, които хората да могат да получат безплатно?

Днешната медицина става толкова скъпа - поради технологичния напредък, поради развитието на много нови медикаменти, например вземете онкологичните или някои хормонални препарати, които удължават живота на хората, но струват десетки хиляди долари..., ако всичко това трябва да се осигури на всеки един пациент, просто няма такава икономика в света, която може да го поеме това нещо.

А защо трябва да са толкова скъпи специално лекарствата?

Това е въпрос от друго естество. Със сигурност имат огромни капиталови вложения в тяхното развитие и производство. Това е чисто икономически въпрос. Но тук можете да ми зададете контравъпрос: защо не е създадено лекарство против малария, например.

И отговорът е – защото малария има в Африка, където не могат да се продават скъпи лекарства.

Здравните компании инвестират предимно в лечението на такива заболявания, от които страдат хората от западния свят, а не хората от Третия свят.

Тогава не е ли възможно да се измисли цялостно лечение на онкологичните заболявания, от които страдат и хората от т.нар. бели държави?

Това е въпрос на време. Днешната онкология не е това, което е била дори преди пет години. Напредъкът е изключително бърз. Има някои типове онкологични заболявания, при които има революционна промяна в лечението им с помощта на някои нови препарати. Това не касае всички тумори и не става въпрос за излекуване на тези болни, а за превръщането на туморните в хронични заболявания, които могат да се поддържат - като диабета например.

За съжаление при мозъка този напредък не е толкова изразен все още, но и там се работи изключително много. Туморите са бич за цялото общество и са бич особено за хората над една определена възраст.

Съществува мнение, че онкологичните заболявания са много по-често срещани в наши дни. Според Вас в областта на неврохирургията има ли действително увеличение на тези заболявания или се касае и за по-добра диагностика в днешно време?

Със сигурност разширената диагностика и достъпът до диагностична апаратура има значение. Преди време една голяма част от тези заболявания не са били откривани. А и някои от мозъчните тумори са неактивни, т.е. съществуват, но не се развиват и човек пак може да достигне до определената му възраст. Мисля, че и обществото е по-концентрирано върху тази тематика. Въпросът е свързан и с промяната на структурата на населението. В нашите страни все по-голяма част от населението достига до определена възраст, а онкологичните заболявания са проблем на хора над определена възраст, докато инфекциозни и травматични са присъщи за по-млада възраст. Но като цяло, абсолютната честота на мозъчни тумори не е нараснала. Има национални статистики на развити страни, които са много детайлни и те доказват това.

Съществува ли нещо като географска карта на тези заболявания, т.е. къде по света са разпространени най-много?

Правени са такива изследвания, но няма някаква статистически значима разлика за различните страни. Тези изследвания са интересни, защото биха могли да покажат връзка с някои фактори на околната среда. Но за мозъчните тумори такива не са установени.

Има много интересни проучвания в САЩ на бялото и тъмнокожото население, но и там не са установени разлики. Това означава, че няма и генетични предпоставки, които да водят до по-голяма честота в една или друга част от популацията.

Щом няма генетична обусловеност, съществува ли тогава някакъв механизъм за превенция на такива заболявания от страна на хората и от страна на лекарите?

Търсенето на причината за появата на мозъчни тумори би могла да ни даде отговор на въпроса как да се предпазим от тях, но няма данни за непосредствена причинно-следствена връзка с фактори на околната среда, предизвикващи мозъчни тумори. Има комбинация от множество фактори, действащи дълго време върху гените на мозъчните клетки, а всеки онкологичен процес се дължи на някаква аномалия на гените на съответните туморни клетки.

До тази мутация могат да доведат толкова много фактори, че не може да се определи еднозначна връзка.

Единственото, което може да се направи е да се потърси своевременно лекарска помощ и да не се разчита на самолекуване и други методи, които са псевдоефективни.

Говорите основно за мозъчни тумори. Те ли представляват основна част от работата Ви?

Неврохирургията се занимава както с туморните, така и със съдовите процеси в мозъка, с възпалителните заболявания, вродени аномалии, дегенеративни заболявания на гръбнака и т.н.

Но туморните процеси са може би най-тежката част от работата?

Може да се каже. За мен те са най-интересната част. Съдовите процеси също бяха много предизвикателна част, но лечението им претърпя един огромен скок с въвеждането на ендоваскуларните методи на лечение, чрез които в голяма част от случаите се избягват отворените операции. Това изцяло промени на практика съдовата неврохирургия. Но така или иначе подходът към пациентите и при туморните, и при съдовите и другите заболявания, е много сходен.

Казвате, че медицината в световен мащаб става двукласова. Въпреки че донякъде засегнахте темата, бихте ли конкретизирали какво имате предвид?

Както вече говорихме, тази изключително скъпа медицина, която не е по силата на нито едно развито общество, няма как да бъде предоставена на 100% на всяко лице. Различните страни имат различно решение. Някои си затварят очите и казват, че не е така. В други страни, между които и Германия, съществува частна застраховка, която би трябвало да покрива и скъпите лечения. Което пък, естествено, носи и своите негативи, защото хората, които разполагат с тази допълнителна застраховка, биват подлагани на ненужни манипулации и много често биват "свръхлекувани". Понятието „двукласова медицина“ може да звучи страшно, но на него трябва да се гледа по-скоро рационално. Това означава, че трябва да се предприемат някакви структурни решения на национално ниво.

Но голяма част от заболяванията могат да се лекуват и с не толкова скъпи техники и технологии. Освен това се връщаме на темата защо трябва да са толкова скъпи лекарствата, защо трябва апаратура, за която се знае, че себестойността й е доста по-ниска, да се продава на такава завишена цена.

Това е проблем, който не лекарите, а обществата трябва да решат.

Но пък ако трябва да се транслира това за една страна като България, може да се помисли за надрегионални и наднационални центрове, а не както е досега - да се разделят малкото средства на още по-малки порции и да се дават на всеки по някакъв принцип на равенство, но не и на принципа кой най-добре се справя. Вместо да се създават нови и нови структури, те трябва да се обединяват. И тогава ресурсите ще бъдат концентрирани на едно или на две места и ще може да се осигури лечението на сложните проблеми, а по-леките и спешните заболявания могат да се лекуват по регионален принцип.

Може би тези съвети е хубаво да бъдат прочетени и от хората в Министерството на здравеопазването.

Това са познати принципи. Те се знаят, но не се прилагат, просто защото медицината е злободневен и социален проблем. За да се направи реформа в здравеопазването, трябва и обществото да я иска. Това не е проблем на политиците, не е проблем на лекарите, а е проблем на цялото общество. Трябва да има желание и консенсус, че трябва да се върви в тази посока.

Хората в България имат изисквания здравеопазването да е едновременно безплатно и качествено.

Трябва да имат реална представа. Каква сума се внася за здравните вноски, в крайна сметка каква сума се събира и какво може да се позволи с това, което е събрано. Естествено, хората може би са прави в това, че има нерационално разпределение на средствата.

Като че ли имаме една народна черта да смятаме, че всичко чуждо е по-добро, включително и що се отнася до чуждите здравни системи. Със сигурност обаче и те имат своите недостатъци. Бихте ли разкрили кои са недостатъците на германското здравеопазване според Вас? Или по друг начин казано – какви са предимствата на българската здравна система?

Това са различни въпроси. Знаем, че има много хора, които ходят в чужбина поради една или друга причина, но знаем и че има много хора, които се връщат не съвсем доволни от това, което са получили. И въпреки това тенденцията продължава. Много често се отива някъде не защото се очаква нивото на помощ да е по-високо, а защото се очаква по-различно отношение. Има някои страни, близки до България, които добре посрещат пациентите си, те са ескортирани от началото до края, винаги има към кого да се обърнат, когато имат въпроси... Всичко това са организационни неща и не са свързани със самата медицинска услуга, но те могат да се превърнат във водещ мотив когато човек търси къде да бъде лекуван. И в това отношение в България има много какво да се работи и подобрява. В България лекарят е на една патриархална позиция спрямо пациента.

Друго нещо, за което трябва да се замислят и управляващите, е изтичането на голям финансов ресурс, когато българите не се лекуват в България.

Ако този ресурс остане в България и бъде вложен по рационален начин в развитие на българската медицина, ще има огромен ефект. Но за това също трябва да се работи насочено.

Вече ако се сравняват здравните системи – със сигурност няма никъде идеален вариант. Ако попитате английски, френски, немски пациент..., всеки от тях ще се оплаква. И ще ви изтъкне достатъчно причини и то сериозни, реални причини защо не е доволен от системата и иска нещо да се промени. Немският модел е изключително удачен. Той покрива цялото население и то получава една добра медицинска помощ. Но достъпът до най-добрата медицинска помощ не е толкова лесен навсякъде в Германия. Има дълъг период на чакане за достъп до специалисти. Също така за изследвания, които са по-скъпи, може да се чака седмици или месеци. И веднага правя паралел с България, където един пациент може в рамките на ден-два да намери достъп и да получи консултация от най-добрите специалисти в държавата. Освен това може да си избере къде да бъде лекуван, включително и в другия край на България. Тези неща просто не бива да се подценяват.

Не е ли по-важна компетентността на лекарите, отколкото отношението?

Да, но представете си, че отивате на непознато място, не знаете какво ви очаква, чувствате се малък и виновен, не знаете към кого да се обърнете... Аз имам много такива пациенти и затова винаги се опитвам да разбера каква е причината да отидат в чужбина и по какви критерии правят избора си. А споменах тази особеност, защото трябва има промяна в това отношение, трябва да се работи в тази насока. Въпреки че човек не си сменя толкова лесно мисленето. Болният трябва да бъде поставен в центъра на нашата дейност , включително от по-ниските нива. Защото в крайна сметка той е най-големият актив, който има един лекар.

Вие отдавате голямо значение на човешкия фактор в процеса на лечение.

Факторите са неразривно свързани. Това е един от принципите на проф. Самии.

Може ли пациентът да повлияе на лечението?

Със сигурност може да повлияе и то още от самото начало, когато взема решение за една или друга форма на лечение и въобще за провеждането на лечение. Т.е. пациентът трябва да има една активна позиция. Вече когато тръгнат нещата, е важна нагласата на болния, позитивното му отношение, дали има желание да извърви пътя до края. Психологическият фактор е много силен. Вярата е много важна.

Казвате, че в отношенията между лекар и пациент в България съществува един патриархален модел. Споменахте също така, че пациентът трябва да има активна позиция. Според Вас трябва ли да се промени този модел?

За да се промени този модел трябва да го искат и двете страни. Не е хубаво да се обобщават нещата, но ако вземем един средностатистически случай - пациентът отива при лекаря и казва: "Ти кажи, ти знаеш какво трябва да направя." Лекарят е човека, който трябва да даде максимално точна и разбираема информация, включително за алтернативите форми на лечение и техните предимства и недостатъци. Ако някой от методите има категорично предимство, да наблегне и дори активно да посъветва за него. Но в крайна сметка пациентът трябва да вземе решение за съдбата си и лечението си.

В България болните делегират вземането на решение на лекаря.

И това е един от потенциалните източници на неудовлетвореност накрая. Всеки един изход, който е по-различен от най-хубавия, бива отдаван на лекаря, който е взел решението. Идеята е, че човек трябва да се научи да носи отговорност. Вземането на решение за лечение е част от тази активна позиция в живота. Но и лекарите, и пациентите трябва да искат това да се промени.

 Мозъкът има ли своите тайни, които са неразкрити все още?

Можем да трансформираме въпроса на: "Какво знаем за мозъка?" Все още недостатъчно. Науката за мозъка сега е в центъра на научия и обществен интерес. Постоянно научаваме нови и нови неща. Но най-интересните въпроси все още остават неизяснени. Кои сме ние? Как мислим? Какво ни отличава един от друг? Как са организирани тези процеси, които ни правят хора? А в медицински аспект ние можем да лекуваме по-добре, отколкото преди, но сме далеч от това да кажем, че повечето заболявания могат да се излекуват или че съществено можем да повлияем на изхода от някое заболяване. Така че има огромен потенциал за изследване.

Едно от откритията във вашата област е, че всеки човек има различен мозък. Какво означава това?

Има част от нас, която ни прави личности и ни кара да мислим по различен начин, но се оказва, че и структурата на мозъка, разположението на някои центрове, които отговарят за сходни функции, не са идентични при отделните хора. Преди се смяташе, че има определени зони на мозъка, които отговарят за говор, за разбиране, за памет, за зрение, а сега се знае, че в основата им са вериги от мрежи, неврони и мозъчни центрове. И е възможно когато част от мозъка бъде постепенно увредена или засегната, някои други зони на мозъка да поемат тази губеща се функция. Мозъкът може да функционира различно въпреки, че външно изглежда по един и същ начин.

Казвали сте, че говорът се ръководи от различни центрове в мозъка, т.е. различни зони отговарят за майчиния език и за придобитите езици. Доколкото разбрах, това означава, че ако човек претърпи инсулт, може да загуби способността си да комуникира на майчин език, но не и на чуждия език. Правилно ли е това тълкуване?

Така е, но трябва инсултът да е много ограничен или да заема една малка област и тогава това може да се случи. Но това по-често се наблюдава при операции на тумори в говорната зона.

Вие виждали ли сте го?

Да. И тези неща започваме да ги наблюдаваме все по-често, защото са резултат от напредъка през последните години в неврохирургията. Защото целта вече не е само съхраняване на живота на хората, а и на мозъчните функции, на качеството на живот. Това се случва благодарение на новите технологии, за които говорихме преди малко. Те позволяват да се откриват много нови и интересни феномени.

Все пак нашата специалност е единствената, която дава директен достъп до живия мозък.

Една друга много интересна област е „Brain machine“ или „Brain-Computer Interface“, т.е. това е създаването на директна връзка между компютър (машина) и мозъка, без да има посредничество между периферната част на нервната система, т.е. на крайниците. Това означава, че мозъкът може да управлява директно действията на един компютър. Най-простият пример е когато решим да направим някакво движение, например да натиснем един клавиш на компютъра. Първо се създава намерение, т.е. план за действие в мозъка, след което решението се изпраща в двигателния център, който пък изпраща заповед до мускулите. Да бъде изведена тази информация директно от мозъка, без да се минава през крайниците - това понастоящем се прави чрез изследване на електрическата активност на мозъка.

Т.е. компютърът разчита директно командите на мозъка.

Тези открития биха имали огромно значение за хора, които са парализирани, инвалидизирани, без крайници... И ние, неврохирурзите, сме много тясно включени в развитието на тези изключително интересни проекти, защото единствени имаме пряк достъп до живия човешки мозък.

Звучи като научна фантастика. Кога можем да очакваме тези изобретения да навлязат в практическата медицина?

Вече има надеждни начини за командване на компютър от болни с т.нар. “Locked-in syndrome”, които са "заключени" в себе си и не могат да движат никакви крайници, а само да мигат и да движат очите си. Има вече много успешни разработки, но кога ще станат достъпни на пазара, това не мога да кажа. И докъде ще се стигне. Тук е много интересен моралния проблем, т.е. къде са границите. В крайна сметка говорим за един вид разчитане на мозъчната дейност на друг човек. Защото най-елементарното и първо ниво е да се разчитат моторни и двигателни функции. Въпросът е дали и къде трябва да се сложат граници.

За Вас, предполагам, е много интересно да сте близо до най-новите открития на човечеството и да сте част и от един научен процес.

Хубавото на неврохирургията е, че позволява освен да помагаме на болните, което е основната причина да станем лекари, но също така да се занимаваме и с наука, да изследваме мозъка.

Има ли други любопитни аспекти в развитието на неврохирургията през последните години?

Друга интересна тема е възстановяването на загубени функции чрез импланиране на биологични протези. Една от областите, в която има голям напредък, е възстановяване на слуха. При увреждане на слуховия нерв могат да се поставят имплантати в мозъчния ствол. Това са т.нар. стволови слухови имплантати. За съжаление възстановяването на зрението е много по-сложно и не може в скоро време да се очаква някакво технологично решение от рода на изкуствено око.

Лечението на гръбначните заболявания – на болката в кръста, на дисковите хернии, травмите, е също са в сферата на неврохирургията. В гръбначната хирургия има голям напредък. Това е една от най-бързо развиващите се сфери на медицината. Все повече колеги започват да извършват комплексни операции и то много успешно. Ключът към успеха, обаче, е не само технически перфектната операция. Въпросът е кога и дали трябва да се прави тази операция, т.е. индикациите за лечението. Именно това разделя добрите от лошите гръбначни хирурзи.

Изкушавам се да Ви попитам творец ли е създал човека според Вас? Вярващ ли сте?

Аз съм рационално мислещ човек. Естествено, има неща, които не са изяснени и там може да се допусне ролята на творец или създател, но все пак, ако се проследи цялата еволюция и развитие на живота на земята, се вижда, че

човек е част от тази еволюция.

Но дали ще можем някога да кажем как е станала последната стъпка, т.е. как човек се е осъзнал като такъв, дали там няма някаква божествена помощ, въобще някога ще можем ли да обясним себе си, това не мога да кажа.

Защо се разболяват деца?

Като изключим емоционалната страна на въпроса, в чисто научен план – нямам отговор. Но при децата след хематологичните, мозъчните тумори са на второ място по честота. Но това е било винаги така, не е нова статистика.

При Вас в клиниката се лекуват често и български дечица, дори в момента тече  кампания за набиране на средства за лечението на няколко деца. Следите ли по-персонално българските пациенти?

Разбира се, че ги следя. Голяма част от тях идват, защото ме познават. Аз от няколко години имам консултативни прегледи и в София. Започването на тези консултации бе първата стъпка, но

вече ще започна и да оперирам в България.

Имам вътрешното желание и потребност да го направя това нещо.

Как ще осъществите това Ваше намерение?

Ще започна да оперирам в Пирогов от месец май. Смятам, че там може да се направи нещо наистина добро за българските пациенти. Ще използваме това, което вече има като база и възможност и ще работим да се разшири и усъвършенства.

Това е много хубава новина. Важно е да отбележим, че очевидно сте водени в тази стъпка от личен хуманизъм.

Аз също съм много ентусиазиран. В лицето на проф. Габровски, който е завеждащ Неврохирургия в Пирогов, имам абсолютен съмишленик, мислим за повечето неща по един и същ начин. Смятам, че заедно ще можем да направим нещо наистина хубаво.

Не е ли изтощителна Вашата работа – и емоционално, и физически?

Да, много е изтощителна и затова една от предпоставките човек да стане добър неврохирург е да е издръжлив и да не се отказва лесно. Това означава, че трябва да може да работи дълго време максимално съсредоточен, да може да взема правилните решения под напрежение и стрес. Някой беше изчислил, че по времето на една мозъчна операция лекарят взема между 5 и 10 хиляди решения. И човек трябва да е способен да се концентрира и да го прави часове наред. Естествено, накрая това е изтощаващо. Тези качества понякога са по-важни от това да си надарен, да си талантлив, защото с усилия и упорита работа можеш да компенсираш липсата на някакъв особен талант или сръчност.

Защото почти всички грешки в неврохирургията и въобще в хирургията се дължат на неправилно взети решения, а не на механична несръчност на хирурга.

В крайна сметка дори и да има някои неща, които механически са му трудно осъществими, вземането на алтернативно решение е начина да се постигне целта. В този смисъл психическата сила и устойчивост са много важни за неврохирурга. Връщам се на въпроса – да, много е натоварваща работата и най-хубавото нещо, което ни зарежда отново, е като видиш резултатите от добре свършената работа. А в неврохирургията общо взето има или добри, или лоши резултати. Много рядко има резулатати по средата. Още след операцията може да се види дали пациентът може да се движи, дали са запазени всички функции или не. Няма средно добри неврохирурзи, има добри или лоши.

Чувствали ли сте се безсилен понякога в работата си и как приемате това? Философски ли приемате ситуацията и какво си мислите в такива моменти?

Тук има две ситуации. Едната е когато медицината, т.е. неврохирургията няма лечение на някои заболявания. Тогава наистина човек може да подходи философски към нещата. Но другата е когато чувстваш, че лично не си постигнал оптималното, което е можело да бъде постигнато. И естествено, това се усеща на много по-лично и емоционално ниво. Човек трябва да го преодолее и да вземе поуките си, за да знае следващия път как да оптимизира действията си. Но не може да остави това неудовлетворение трайно в себе си и то да блокира следващите му действия. Има такъв израз – ако направиш веднъж грешка, не е проблем, проблем е ако я повториш. Анализът на грешките е много важна тема в медицината.

Остава ли Ви време за семейство и други занимания?

Да, остава ми, опитвам се да балансирам. В някои определени периоди от живота ми почти не съм намирал време за нещо алтернативно.

Ставали ли сте свидетел на някакво чудо в работата си, на нещо, което се е развило неочаквано добре, въпреки неблагоприятните прогнози?

Винаги има в медицината такива неща. Чудо се нарича това, за което няма готово рационално обяснение. Т.е. ние нямаме обяснение. Има такива неща, но аз не ги класифицирам като чудо, а като някакво реално явление, на което не мога да намеря обяснение, но е въпрос на време да се намери.

Примерно има едни злокачествени мозъчни тумори - глиобластоми, които са с много бързо развитие. Преди десетилетие тяхната преживяемост беше около шест месеца. Съществуват обаче една категория болни, т.нар. “Long term survivors”, преживяващи много дълго. Те са около 5-6% от заболелите.  Когато видиш такъв човек, можеш да възприемеш неговата история като чудо. Но сега се знае, че една част от тях са грешно диагностицирани, а друга част имат различна генетична структура на туморите, което ги прави с много по-добра прогноза. Днес това е феномен, който ние познаваме и квалифицираме. Всички болни с глиални тумори биват подлагани на генетичен анализ, за да знаем как да ги лекуваме и каква е прогнозата им.

Така че много от нещата, които някога са били възприемани като чудо, вече имат своето реално обяснение.

Има много неща, които все още са неясни, но е въпрос на време да ги научим. И в професионално отношение това си пожелавам – да живея достатъчно дълго и да съм активен, за да разбера отговорите на много от въпросите, които засега остават загадка.

 Снимки: личен архив и Георги Вачев